Индия е огромна страна (седма по територия и втора по население в света) с хилядолетна история, населявана от стотици нации, народности и племенни групи с различни езици, култури и религии. Затова не са изненадващи както изобилието и разнообразието (казват, че колкото са хората в Индия, толкова са и пословиците там), така и дълбоката мъдрост на индийските пословици и поговорки.
Който познава индийците, няма да бъде изненадан и от близостта на техните пословици до българското светоусещане имисловни нагласи. В тях трудолюбието също е основна ценност (Трудолюбието е дясната ръка на съдбата), поощрява се търпението (Плодът на търпението е сладък), но не ибързането (Бързата работа е дело на дявола) или мързелуването (Мързелът, сънят и прозявката са братя на смъртта), под каквито и оправдания да секрие то (Има ли желание да се свърши нещо, съществуват сто начина да бъде направено); бедността се вижда като източник на злини (В бедността е коренът на кавгите), но ибогатството не води към щастие (Колкото повече пари, толкова повече грижи), а само вътрешната нагласа на удовлетвореност от притежаваното и постигнатото (Доволството е най-голямото щастие); спестовността е добродетел (Шепа по шепа ли пестиш - слон на портата ще вържеш), но не и скъперничеството (Дяволът изяжда парите на скъперника); жените са ту възхвалявани (Където жените са уважавани, там витаят боговете), ту укорявани (Парите, жените и земята са коренът на всички беди).
Немалко от индийските пословици обаче отразяват и големите цивилизационни и културни различия, много често те са свързани с различни притчи, басни, анекдоти и разкази (Четири дни - лунна светлина, след това - тъмна нощ) и тяхното разбиране изисква тълкуване и пояснения, с най-голяма вещина извършени от съставителя Мона Каушик, преподавател по хиндив СУ"Св. Климент Охридски".