Започнах да правя дрехите си сама. Взимах едноцветни платове и ги рисувах. Роклите си шиех удобни и свободно падащи. С времето си създадох рокли против умора, за късмет, само за любимия или за разходка по главната. Подбирах мотиви - индийски, индиански, от нашите шевици. Забелязах, че не контрастите са най-важни. Ако нарисуваш фигура в червено върху червен фон, само с няколко нюанса разлика, тя няма да се набие веднага на очи, но когато привлече вниманието, ще е трайно, получава се почти холограмен ефект. С тези рокли говорех на света, те ме защитаваха. Показвах най-интимното от себе си и това ме правеше вътрешно свободна. В художественото училище намерих и момчето, с което да го споделя. Посветих го в тайнството на изготвянето, обяснявах му кои фигури за какво служат, как се изписват. Една вечер той
изрисува японския йероглиф, означаващ нежност, и го отпечата на шията ми, отстрани, където прелива в рамото. После маркира мястото между гърдите, под пъпа, глезените и вътрешната страна на бедрото. Разбрах, че тялото е дреха, която се тъче всяка нощ от любимия. Един ден го видях в кафето на училището да говори с някакво момиче - Ела довечера у нас, приготвил съм нещо специално, мога да изпиша нежността по тялото ти.