Ние, хората, сме длъжни да помним. Несъмнено съвсем основателно трябва да изтъкваме това свое задължение при всеки опит за забрава на недотам достойните за уважениепериоди от личностната ни или от колективната ни история. Същевременно е погрешно да го превръщаме в застинала формула или лозунг. В"Паметта, историята, забравата"философът Пол Рикьор ни помага да разтълкуваме тази повеля, да открием смисъла й, нейната уместност и залозите, които тя крие. Неговите анализи върху паметта тръгват от самите й извори: какво представлява споменът?, какво означава да се пише история?, как да ситуираме забравата в историческата участ на човека?
Произведението включва в обсега си и целенасоченото изследване на въпроса за прошката. Не всички наши задължение към миналото са действително свързани с паметта. Трябва също така даумеем да забравяме. Забравата има своето основание, когато ни помага да преживеем допуснатата грешка. Длъжни сме да забравяме. Но за каква забрава става дума тук? Неза забравата, свързана с изличаването на спомените с времето, нито с тази на амнистията, която поражда амнезията. А за забравата, която прошката дава и която единствена може да ни помогне да надмогнем работата на траура и да се сдобием ако не с невинност, то поне с облекчение.
Ерудитска книга, касаеща основни философски въпроси,"Паметта, историята и забравата"е също така и дълбоко интимна книга, разглеждаща възможността за"добрата памет".