Защото взимаш енергия от нещо, снимка, пощенска картичка, картина, имейл, музика, някакъв стих. То те завладява, черпиш от него, като от извор, измиваш си първо очите, ръцете, а най-накрая пиеш. Водата тече от шепата, пиеш с пълното съзнание, че колкото изпиваш, толкова изтича, изгубва се в цепнатините на сухата земя, отново.
Пращам обратно тези картички, получени от мои приятели, като добавям към техните думи и няколко свои.

От Лисабон

Тази разкривена улица...
Цял живот събираме мигове,
прекарани заедно в една кутийка!
Няма време и няма място...

Поглед
(Кристиян Ошер, 1987)
харесва ми този дъжд
който вали отвсякъде
и ме уравновесява
притиска ми плюса и минуса
също топлото даже студеното
получават благородство
получават изгубената хармония
възможността да тичам надолу
по уличка в Лисабон така подобна
на други павирани тесни улици с изход накрая
като малка светла пролука като прозорец или
просто слепи задънени само с два черни силуета
на стари жени по двата тротоара притиснати до
стените
независими една от друга без да се познават
както в други градове просто вървящи бавно жени
даже по едно време спрели сякаш вечността ги е
застигнала
харесвам еднаквата миризма на хляб
която остава след тях
И може би слабия дъх на морето силния на дъжда
когато се спусна тичешком до края