След цяла вечност и няколко вика към мен с насочени пистолети тръгнаха двама. Яки, здрави момчета с бронежилетки и качулки. Гледах ги в очите - ту единия, ту другия. Десният бе спокоен, студен. Ако бръкнех в джоба си и извадех цигари, той нямаше да ме застреля. Но другият - Боже, какъв страх го тресеше! С клепач да мръднех, й щеше да ме надупчи. Е, какво пък. И това е изход.
Краят на трасето... Колко е хубаво да стигнеш края.
Дори и последен.
Рязко вкарах дясната си ръка в пазвата към въображаемия кобур.
Слабо, момчета, лошо. Ако имах пистолет и ако исках, вие дасте...
Първо стреля пъзльото. После светнаха изстрели откъм джиповете. Чак тогава гръмна и полицаят вдясно.
Студено и точно - между очите ми...

Със спокойна съвест мога да кажа, че отдавна не съм чел толкова силно произведение от български автор. Повестта „Когато един мъж е на колене"е трагична, жестока и безизходна. С безмилостни детайли, стегнато и категорично Андрея Илиев пресъздава картината на корупция и насилие, на вулгарно отношение към човека и незачитане на лекарската клетва... все неща, с които се сблъскваме във всекидневието, но които, „показани"чрез словото на писателя, действат поразяващо.
Георги Величков

Андрея Илиев е два пъти лауреат от конкурса за криминални разкази „Атанас Мандаджиев": през 2005 получава Голямата награда, а през 2007 - приз за първо място.