Днес ние, българите, прекрачили в третото хилядолетие, все още продължаваме да търсим своите корени, автентичната си история и култура. Наследници сме на древен народ, чиито постижения стоят в основата на човешката цивилизация. Но сякаш улисани в ежедневните си грижи за оцеляване, трудно намираме път към славното си минало. А народ без история е като дърво без корен. Той има нерадостно настояще и несигурно бъдеще.
Най-лошото е не масовото напускане на младите хора, които тръгват на гурбет в чужбина, а, че сами продължаваме да сечем хилядолетните корени на българската индентичност. И това не е от днес. За съжаление тези наслоявания на откровени лъжи и полуистини ни влекат неудържимо към дъното.
Преодоляването на тази пагубна инерция е възможно единствено с нова, умело балансирана държавна политика. И тук не става дума за териториални претенции към близки и по-далечни страни, а за изграждане на мост за духовно обединение на българите по света. Изучаването на достолепното ни древно минало е това, което може да ни обедини и да прекрати политическите, конюнктурни боричкания за власт и облаги. Ала келепирецът е сладко нещо и който не го е опитал, той нищо не знае.
„Келепирът"е много важен за Бай Ганьо, но не му пречи да се тупа в гърдите с думите „булгар". Колцина наши съотечественици сега са способни на това?...