Бях тежко болен; смъртта ми наближаваше. Като събрах остатъка от силите си и се възползвах от първия момент на пълна трезвост на ума си, написах духовно завещание, в което, между другото, възлагам на приятелите си задължението да издадат след смъртта ми някои мои писма. Иска ми се поне с това да изкупя безполезността на всичко отпечатано от мен досега, защото в писмата ми, по признанието на онези, към които са били адресирани, има повече от нужното за човека, отколкото в съчиненията ми. Небесната милост Божия отклони от мен ръката насмъртта. Почти оздравях; олекна ми. Но тъй като чувствам, че силите ми са отслабнали, което ми напомня всеки миг, че животът ми виси на косъм, се стягам за далечно, нужно за душата ми, пътешествие до Светите места, а докато трае то, всичко може да се случи, ми се прииска на раздяла да оставя нещо от себе си на своите съотечественици.
Избирам от последните писма, които успях да си върна, всичко, което засяга в по-голяма степен обществено значими въпроси, като махам всичко, което ще придобие смисъл едва след смъртта ми, или пък онова, което би могло да е от значение за малцина. Прибавям две-три литературни статии и, най-сетне, прилагам и самото завещание, за да може в случай че умра, че смъртта ме застигне по време на път, то тутакси да влезе в законната си сила, като обявено пред всичките ми читатели.
Сърцето ми подсказва, че тази моя книга е необходима и че може да бъде полезна. Смятам така не защото имам високо мнение за себе си и разчитам на умението си да съм полезен, а защото никога досега не съм изпитвал толкова силно желание да съм полезен.
Николай В. Гогол