Това е бездната на времето, която поглъща всичко. Остават само човешките дела – добри и лоши, величави и низки. В тази поезия доминират болката и драматизмът, породени от нехармоничния свят край нас, от невъзможноста човек да живее щастливо при своите корени. Лиризмът в стиховете трогва с интимността на споделеното чувство, с преклонението пред светия образ на майката, чието лице е отъждествено с лицето на самотата. Одухотворената природа не е само фон, а често пъти е изведена на преден план. Тя е храмът, в който лирическият герой търси и намира спокойствие за тревожната си душа. Но и този вечен храм е застрашен и се руши от човешката ненаситност и безпросветност. Спасението, вярва поетът, е отново в любовта. В „Бездна” той извежда тази вечна тема с лек и чист рисунък, с мелодична филигранност и дълбочина на преживяното чувство.