Годините 1949-1956 бележат един специфичен етап в историческото развитие на България в най-ново време. През тези години се налага една недемократична политическа система от тоталитарен тип, но същевременно се бележи безспорен икономически растеж; провеждат се радикални социални реформи, но не се повиши-ва жизненото равнище на населението; провежда се всеобхватна идеологизация и политизация в духовната сфера, но се правят и първите успешни стъпки в образованието, науката и културата. Чрез изпълнението на първия и втория петгодишен стопански план се осъществява ускорена индустриализация и масова колективизация в селското стопанство, с което се полагат основите на прокламираното ново „социалистическо общество". Това е период на едно сложно и противоречиво политическо, социално-икономическо и културно развитие, осъществявано в условията на налагане и утвърждаване на съветския (сталинисткия) модел на обществено устройство и на държавно управление.