Абдулалмаз бей мълчи, очите му отдавна са открили София, не могат да се откъснат от нея. Невярващи, възторжени. Стих на Бога е това девойче.
Върви храбро през дивия грохващ площад, пременено в европейските си дрехи. Сърцето прави силен скок, немее и отново мощно забива.

Абдулалмаз сваля ловджийската си шапка и поздравява на френски София:
- Добър ден, госпожице!
София стеснително, на същия език му отвръща. Светлите й очи за миг се задържат на красивото му лице. Като че със златно длето е правено
това лице. А и целият бей, заедно с жребеца, сокола, хрътката.