Идеята за ада е неотменен знак на всяка цивилизация. Откриваме я в най-старите текстове на човечеството, във връзка с първите му религиозни представи; откриваме я ив писанията на съвременните атеисти. Адът е многолик - от мрачно място, разположено в отвъдното, до състояние на екзистенциално безпокойство - и всяко общество е в състояние да го адаптира и пригоди според своя собствен тип.
Връстник на съзнателното човечество, той е свързан със самото съществуване на човека, който проектира в него своите мъки и омрази, своите противоречия и своята безпомощност, така както в рая сублимира своите надежди, радости и стремежа си за щастие.
Свързан или не с идеята за възмездие и съд, вечен или временен, адът е огледало, в което се отразява неспособността на всяка цивилизация да разреши социалните си проблеми и е показателен за двойнствеността на човешкото съществувание. Дотогава, докато човек остане неспособен да разреши собствената си загадка, той ще продължава да репродуцира представите си за ада.
От всички концепции за ада, взети от самото имначало, най-пълна, най-систематична и отчайваща, до степен да се превърне в архетип, е тази за християнския ад. Той е абсолютното страдание, пронизващо петте сетива иразума чрез угризенията на съвестта и вечността на мъките. Съвършено рационална конструкция, основана на неоплатоническа логика, християнският ад на прокълнатитее обратната страна на една религия на спасението, изразяваща желание да уважава човешката свобода, и отразява съдбата на онези, които са се откъснали от извора на абсолютното благо. В това се състои оригиналността и силата му.
Много преди да възникне християнският ад обаче, в други религии се създават представи за отвъдния живот. За повечето от тях той е просто продължение на земния в едно неопределено"другаде",където клетите създания от този свят продължават да страдат. В тези адове, които са неизбежни за всички смъртни, не съществува разделение на добри и лоши; тук земнияживот на всеки човек продължава в една мрачна атмосфера. Прогресивното изостряне на моралното съзнание постепенно довежда до обособяване на ада като обиталище налошите. Първоначално то е временно, но християнството го увековечава.
В известна степен съвремието ни предлага едно завръщане към първичната концепция. От една страна, упадъкът на традиционните вярвания и на Църквата води до поставяне под въпрос на идеята за християнския ад, все повече притулван в официалните изложения на вярата, а отдруга, релативизирането на представите за добро и зло размиват границите между ада и рая и се поместват на земята в едно диалектическо двусмислие. В резултат от напрежението между изискванията на индивида и тези на обществото, адът все повече се изживява като един от компонентите на съществуванието. Притиснат между нуждата дасе самоналожи и спънките, породени от социалния натиск, всеки носи своя ад, който от монопол на теолозите, сега вече се е превърнал в обект за изследванията на психолози, психоаналитици, социолози, философи.
Историята на ада е история на човека, изправен пред собственото си съществувание. Защото, както са доловили някои велики умове от миналото, човек носи потенциално в себе си две противоположни съдби, които актуализира или последователно, или едновременно. Тъкмо това казва Милтьн през XVII век в своята поема Изгубеният рай:"
Сам в себе си умът създава чудеса
От небесата ад твори, от ада небеса."
(стих 247)