Човек изпитва инстинктивно притеснение пред феномена Свещена война. От израза „Свещена война"лъха мрачно архаично зло, божествената борба срещу което се изразява с не по-малко ужасяващи теофании. От „Свещената война"лъха на мистика и на жестокост. И на кръв. Всичко това прави темата някак неподходяща за сериозни научни търсения и резервира интерпретациите й по-скоро за автори натрилърообразни фантастични романи.
Коректно е още в самото начало да се отбележи, че слабата разработеност на проблематиката би могла да се обясни и с един прост лингвистичен факт. Словосъчетанието „свещена война",вероятно поради споменатия инстинктивен страх, че се навлиза ако не в непозволени, то в не съвсем безопасни за човека територии, се среща крайно рядко в историческите писания. Дори в периоди, когато това словосъчетание е в употреба, появата му е спорадична и е очевиден стремежът да се използват други, евфемистични изрази от типа на: „свещено поклонничество"(peregrination),„свещено пратеничество",„свещен път",свещена кампания.
Историческите трудове, посветени на Свещената война, са относително малобройни /т.е. количеството им не отговаря на интереса към темата, която – често при драматични обстоятелства – постоянно се актуализира/ и подчертано еднообразни по отношението на отправната гледна точка и прилаганите подходи. Под “свевщена война” се разбират изключително ислямският Джихад /Газават/ и въоръжените поклонничества на западните християни, по-известни с техническия термин “Кръстоносни походи”. Логично феноменът “Свещена война” се свързва със Средновековието, с историята на Европа, Мала Азия и Близкия Изток и, разбира се, с идейните си вдъхновители – мюсюлманския Свещен Коран и християнската Свещена Библия, основаващи се на иудейската религиозна традиция.
Веселина Вачкова