Прозата на Евгени Генчев е по своему гениална – абсурдна, шокова, поетична и плаха. Тя протича като токов удар през опошленото ни подсъзнание, с което всяка вечер спокойно си лягаме. И с което сутрин се будим, предварително доволни от себе си. И сърдити на света около нас.
От години Генчев е антигерой – той не живее просто самотно, а е тотален самотник, който тихо страда в столичната пустиня и прави от строшените си пясъчни часовници временни компаси. Съдбата му се разпада на частици още в казармата на Народната ни република,когато е пребит от ротния си с дръжката на боен пистолет – губи съзнание и пропада за дълго в себе си. Оттогава поема по болезнения път на наплашено до смърт същество, което не иска да е звяр, нито само живо животно. А човек като всички останали.

Това е третата му белетристична книга – “Демоничната крива” и “Адамови чеда” бяхабелязани само от литературния печат, който след разгромяващата победа на Великата комунистическа контрареволюция е с все по-силно затихващи функции. Но Генчев непише за да бъде забелязан, защото и без друго е белязан и набелязан от Бог, а защото вдишва и издишва смисъла на съществуването си чрез тракането на пишещата си машина. Евгени мисли, съответно съществува, предимно чрез обладаващите въображението ни образи, чрез виртуозни изпълнените криви, чрез кристално чистите си находки и смайващите миражи.
Румен Леонидов