“Воцек е край езерото с ръце в джобовете /облечен е в сини работни панталони и кремава блуза/ - една изчистена сценография, в която си е представял това убийство – само той, без фон, без звуци. Убийството ще се отблъсква в пустотата около него, ще се превие несъразмерно и ще се върне отново в ръката му. Инструментът, в инструмента ще се запечата цялото движение. Защо му е на Воцек слава или клюки; няма нужда и от досадната статистика, записваща с някакво необяснимо удоволствие от детайла и най-дребния досег на убиеца с предметите и светлината – първото отпечатък, а второто – безбрачна сянка на неговото желание. Сам той беше светлина и глас, движението го беше завлякло а оръжието – един стар нож – беше станало естествено продължение на ръката му. Сега имаше много повече и по-силни пръсти, способен беше да извърши наистина невъзможни за органиката на човека неща – да спестява време, да има поглед над природата и над себе си, да се коригира. Не мислеше затялото си като конфликт с онова, което го заобикаляше, беше свикнал да приема ситуациите като проста необходимост и в този смисъл не усещаше какво се променя около него, а само го отчиташе вече готово. Поемаше различни удари и не ги отблъскваше: хранеше се от чуждите движения, усвояваше ги, имитираше ги късно вечер пред огледалото и почудените лица на жените, полека започна да обладава с погледа на танцьор и ръката на археолог.”
Георги Гочев