Дошли отдалеч и насядали по отвесните склонове като стада уморени камили, те носят на гърбовете си скъпоценен товар многотомните, илюстрирани с мъхове страници насвоите каменни митове. Опитвал неведнъж да разгадая техният език, обхождам от години рафтовете на Голямата Библиотека, в която ден и нощ стихиите творят, но сричам още и се губя в тайните на тази древна писменост... Затова сега, с надеждата, че няма да остана сам в Читалнята, открехвам плахо нейната врата и каня пилигримите на Формата и Знака, на Метафората и Цвета да споделят усилията ми.


В началото бил Камъкът... Дочувайки веднъж да идат от него викове за помощ, боговете го отворили и пусналина свобода забравеното там мехурче въздух. Така възникнала Вселената.

Тогава още словото не знаело посоката, в която трябва да лети... И като дъх се носело в безкраяи търсело сърце, което да го приюти.

Някога сърцето на човека като див звяр обитавало най-дълоките джунгли на тялото, но с много усилия той успял да го измъкне от там. И още прави набези да го опитоми.

Планините се родили от вдъхновения опит на вулканите да се издигнат над своята среда, принасяйки в дар на боговете тестото, от което да замесят камъните.

Ледниците били построени да се пързалят по тях децата на бедните богове. Докато богатите изпращали своите да играят по заскрежените от златен прах склонове на слънцето.

Всички камъни се раждат свободни и кръгли, но с времето много от тях попадат в масонското братство на формите и се отдават на робскатапривилегия да бъдат крайъгълни.

Гълъбът, изпратен от Ной да търси спасителен бряг не се завърнал, защото бил застигнат от един гостоприемен остров, върху който можел да отдъхне най-подир от митовете на Потопа.

Камъните винаги са знаели къде отиват и никога не са изпадали в безпътие. Но се появил на пътя им човекът, когато сам започнал да строи обърканите свои пътища от камък.