Цветчетата започнаха да се издигат от земята. Не само няколко от тях. Всичките. Върнаха се обратно към клоните, откъдето се бяха отронили само преди броени секунди. Това беше виелица на обратен ход. Нежните им листенца докоснаха лицето ми.

Отново се засмях, смеех се неконтролируемо, обаче страхът ми се изпаряваше и това беше хубав смях.

След минута дърветата бяха целите в розово и бяло както преди и всичко бе спокойно.

Усещах, че Бени не е вътре в дървото. Това странно явление не се вписваше везическите вярвания, както не се вписваше и в традиционното християнство. Обаче беше някъде. Той не си беше отишъл завинаги. Бени беше някъде тук и когато настанешеи моето време да отида там, където той и Елън бяха отишли, трябваше само да вярвам, че те могат да бъдат открити... Тогава със сигурност щях да ги намеря.