Стихът е моята изповед.
Той успокоява душата ми, изпразва ума ми, прощава ми. Не знам как се ражда - изневиделица връхлита, зазвучава в главата и кара ръката да пише. Ако не го запише, той отлита. Всъщност какво от това, че безследно ще изчезне? Не е ли суета лудостта ни да слугуваме на стиха, който ни буди посред нощ, запява, докато работим или крачим по улиците? И мира не ни дава, докато не го изкараме от себе си, докато не го родим?
Не знам. Знам, че моите поетични изповеди приличат на много други - незаписани и непрочетени. Знам, че много хора откриват своите неродени стихове в родената от други поезия. И това им носи наслада. Или поне съзерцание и утеха.
Пожелавам хубави мигове на всеки, който реши да се докосне до моите любовни изповеди.
Жени Костадинова